Огледало на Успеха
Българска версия English version
Каталог на успелите Философия на успеха Навигатор на успеха TV предаване
 
СС № 1.Представяне на финансови... СС № 2 .Стоково-материални запаси СС № 4.Отчитане на амортизациите НСС 5.Представяне на финансови отчети... НСС № 6.Разходи за опазване на... НСС № 7.Отчет за парични потоци НСС № 8.Нетни печалби или... НСС № 9.Представяне на финансовите... НСС 0 10.Събития настъпили след датата... НСС 11.Договори за строителство НСС 12.Данъци от печалбата НСС 13.Показатели за... НСС 14.Отчитане по сектори НСС № 16.Дълготрайни материални... НСС № 17.Лизинг НСС № 18. Приходи НСС № 19.Доходи на персонала НСС 20.Отчитане на правителствени... НСС № 21.Ефекти от промени във... НСС 22.Отчитане на бизнес комбинации НСС 24.Оповестяване на свързани лица НСС 26.Представяне на финансовите... НСС 27.Консолидирани финансови отчети... НСС 28.Отчитане на инвестициите в... НСС 29.Представяне на ГФО при условията... НСС 30.Финансови отчети на банки НСС 32.Финансови инструменти НСС 33.Доходи на акция НСС 34.Междинно счетоводно отчитане НСС 35.Преустановявани дейности НСС 36.Обезценка на активи НСС 37.Провизии, условни задължения и... НСС 38.Нематериални активи НСС 40.Отчитане на инвестиционните... НСС 41.Селско стопанство
 

 
 

Романтични

 

Емил Ангелов

Мечтите не спят

Мечтите в мен не спят,

макар някои да не се сбъдват.

Тогава сълзите ми текат

и търся отново моя път.

Дори за някои да спрат,

мечтите в мен не спят!

www.emilangelov.alle.bg

 

Валентин Желязков

 

На майка ми... (посмъртно)

 

 

Вдъхновено от творбата "Писмо до мама"

                                 ***************************************
Малцина знаят, че в стихотворението "Писмо до мама" на Павел Матев, послужило за основа на една от най-популярните песни на Емил Димитров, е разказана истинска история от живота на поета 
                                 ***************************************

Тази история също...

 

 

 

 

Какъв човек била си, мила Мамо,
когато от не знам къде дошла
си прала, готвила, работила и само,
за да отгледаш двете си деца?
Съпруг пияница, не струващ нищо,
хрантутила си нощ и ден,
и ден след ден животът ти е нищил,
защо родила си и гледаш мен...
Какъв човек била си, мила Мамо,
да търпиш самичка и в нощта
огънчето на цигарата ти само
да сгрява твойта самота...
И когато все ме нямаше при тебе,
и когато рядко виждаше ме ти,
за теб оставах вечно твойто бебе
и гледаше ме с плувнали очи...
Какъв човек била си, мила Мамо,
когато казах ти, че искам да замина,
погали ми главицата и... само
ми рече: Щом е тъй... върви?!...
И в тази нощ видях те, мамо,
притихнала в тъга - душевни рани,
единствено кураж да ми дадеше само -
можа. И самичка плачеше над... бедността ни!...
Ти чакаше ме с трепет дни и нощи,
да се обадя или да се върна,
и може би ме чакаш, Мамо, още,
и тъй си "тръгна"... без да те прегърна...
Какъв човек била си, мила Мамо,
сърцето ти кървяло е във мисли тежки,
завърнах се, а тук във къщи само,
заварих всички... мои грешки...
Ожених се, роди ми се момиче,
което носи твойто име,
дано на тебе да прилича,
да ми напомня вечно, че те има...
Дано да бъде силна, търпелива,
да вземе твойта доброта,
човек да бъде - тъжна и щастлива,
та чрез нея, да се "върнеш" у дома...
Какъв човек била си, мила Мамо,
когато от не знам къде дошла,
създаде нещо истински голямо,
създаде мен и... мойта дъщеря!...

 

*************************************

 

Бъдете колкото се може повече до родителите си, удостоявайте ги с присъствието си. Те... не искат много! Това им стига. Но... когато ни напуснат, тогава всеки спомен, че не сме били до тях, когато е трябвало, ще бъде като шамар, от който боли... повече от всичко!

 

 

 Ръце от пепел... 

В пепеливите ръце на Баба ми,

виждам изграденото в годините,

очите замъглени до припадане

с нотки на лилавото и... синьото.

Кокълчета, като остри камъни,

белеят под напуканата кожа,

които месят хлаб за... двама ни

и раздават... колкото се може...

Лицето и не виждам, само дланите,

с житейски пътища белязани,

а там завехнали са раните,

застинали в душата и порязана...

А лястовицата задрямала на жицата

и тя летяла - спряла за отмора,

с обич вглежда се в старицата,

която се поклащаше по двора...

И ето, нощ се спуска над имота й,

а тя, съсухрена, но... още цяла,

пореден ден изтича от живота й,

на девойката...

от снимка избеляла...

 

 Валентин Желязков

 

Рокля на цветя

 

Градът бе лъскав, истинско сияние,
витрина на луксозен магазин...
Пред нея мъж, загледан с обаяние,
в рокличка със вид неотразим...

Прекрасна - ярка, с хиляди цветя,
рокличка - достойна за царица,
ще пожелае да се покаже на света
със нея всяка хубавица...

Гледаше човекът, а стъклото
зад него отразяваше света,
потока, хората - живота...
зад гърба му дишаше градът...

Едно момиче слезе от трамвая,
държеше Мама под ръка,
таз рокличка на нея - зная,
ще блесне като истинска звезда...

Загледан тъй, усмихна се мъжът,
витрината оглеждаше детето,
отнякъде двигател изръмжа,
изсвири с гуми, след което...
Майката понечи да затича,
след туй колата връхлетя 
и... помете малкото момиче...

 

Светът утихна...

 

Скъпата витрина потрепери,
майката останала без глас
потъна в Адските му двери,
които са... невидими за нас...

Животът спря! Слънцето се скри!
До детето коленичил бе човекът,
свали сакото си и го покри,
но... не стана му по-леко...

Застинал миг във детските очи,
на радост, на живот без корист,
караше светът да замълчи,
с вина... отчаяна до болест.

И... миг - градът се съживи,
линейката изгуби се зад блока,
дъждът отмива кървави следи,
изтичащи в канала  със потока.

Мъжът погледна скъпата витрина,
и онази дивна рокля на цветя,
момичето... край нея си "замина",
и... в "суматохата" не я видя!...

Дъждът....
Последната надежда...
Греховете да измие на света,
неразбрала нищо - продавачката подреждаше...
Една красива рокля, на... цветя...

 

Валентин Желязков

 

Тук ще публикуваме вашите романтични стихове!

 

Валентин Желязков

 

Валентин Желязков

Валентин Желязков

 

 
Валентин Желязков
 
Не казвай нищо!...
*          *           *
 
Не ме закачай, остави да те обичам, 
не казвай нищо! Замълчи!... 
Желая те, със поглед те събличам 
и оглеждам се във твоите очи. 
Усмихната и толкова красива, 
подпряла се на бялата стена, 
притиснала поличката свенливо, 
превърнала се в истинска жена. 
Косите, като черни водопади, 
разливат се на крехки рамене, 
очите ти, изгарящи ме клади, 
устни, пълни с грехове. 
Гледам те и със очи те пия, 
любов си ти от жива плът 
и болка като дим се вие, 
души ме и за кой ли път!?... 
Не казвай нищо, остави да те обичам, 
не ме закачай... Замълчи! 
Ето ме, до теб съм коленичил 
и любя те с препълнени очи.
 
 
 
Моля те, не казвай нищо!...
 Валентин Желязков

 

Да срещнеш стара любов...
 
 
 
Когато те срещнах, времето спря,
наоколо всичко застина,
прекрасна жена сред градински цветя,
с устни червени - рубини...
И стана тихо, толкова тихо,
чувах как пулсира сърцето ми,
нови надежди там се стаиха
и... закапаха по ръцете ми...
И ето, че в спрялото време,
душата сама коленичи,
сякаш в сърцето засяваше семе
за нова любов и... обичане...
Ти ме погледна, усмихна се нежно,
видях как сълза от окото потича,
поклати глава в знак - безнадеждно е,
и сякаш ми каза: - Недей ме обича!...
След туй посочи с поглед цветята,
а там, дъщеричката тичаше,
там, милата, нейния Тате
с цветни венчета закичваше...
Поклатих глава в знак на разбиране,
усмихнах се тъжно - завъртя се светът,
времето тръгна отново без спиране,
а аз се обърнах и... слях се с града...
 
 
 
 
 
 
 
 
Валентин Желязков
 
 
 
На ада в няколкото кръга
 
 
Прибрах се, тя беше "взела" вана,
облечена ме чакаше и пушеше цигара...
А, тя ли?! - Казваше се Анна,
може ли човек да я забрави.
Обичах я всецяло и навеки,
а днес бе странна, някак уморена,
сляла се със белите тапети,
тъжна, някак примирена...
В мене нещо сякаш се препъна,
в стена от... мъка и вина,
някаква камбанка звънна,
нашепваща ми лоша новина.
Погледнах я в очите, олюлях се,
попитах в упор: - С него ли преспа?
Погледна ме, поколеба се,
наведе поглед и прошепна... ДА!
И лумнаха в очите пламъци,
изпепелиха моята душа,
сринаха се всички замъци,
градени със сапунена вода...
Каквото и да бе се случило,
тя беше... там, тя бе при мен,
нещото се беше случило,
а аз изглежда нямах ден...
А истината, толкова я исках,
а тя в сърцето ме наръга,
не я изпусках, силно я притисках...
Защо? Защо не ме излъга?!!!
Да знаеш... лошо,
да не знаеш... също,
не хвърляш гордостта си в коша,
тръгваш и... не се обръщаш!...
И болката във вените потича,
и съм на ада... в няколкото кръга!!!
Тръгнах си, но... я обичах,
и питах се... Защо не ме излъга?...
 
Валентин Желязков

 

Шестте човешки грешки...
 
 
1.
Изплува мисъл в мозъка ни бледък,
приписвайки на другите заслугите,
за заблудата, че личния напредък,
се постига, чрез потъпкване на другите...
2.
И мисъл друга, щрака ни в главата,
с убеждението, че ще забравим,
склонността да се тревожим за нещата,
неможейки да променим или поправим...
3.
На ръба живеем, винаги е сложно
"товара" си неможем да оставим,
и твърдим, че нещо невъзможно е,
ако не сме способни да направим...
4.
Носим в нас и другата вина
и кичим се с високопарни излияния,
и отказът ни... да захвърлим настрана,
дребнавите си свои... предпочитания.
5.
Отказваме да виждаме, затворили слуха,
сякаш е от страх да не сполучим,
пренебрегваме, усъвършенстването на духа,
и липсата на навик... да се учим...
6.
Ласкаем се - приемаме услугите...
Напъваме се - чак до пот,
от опитите да натрапваме на другите,
убежденията и... начина си на живот...
 
 
По Марк Тулий Цицерон
(106 г.пр.хр. - 43 г.пр.хр.)

 Валентин Желязков

 

Загубих те!
 
 
Пътуват сенки между нас
и носят скръб от старо минало,
на души, подгизнали от страст...
Някога!... Сега - изстинали...
И всеки ъгъл, всяка вещ,
ухае с феромоните на тебе,
които се изтичат като свещ,
сега на никой непотребни...
Къщата от ужас глуха,
празна е като камбана,
с очи от влага, а устата суха,
шепне споменни закани...
И ехото ги блъска във стените,
прозорците потръпват в резонанс,
след туй се свличат по ъглите,
и се усмихват с реверанс...
И гаврят се със мойте грешки,
не вещаят никакъв обрат,
оглеждам се в ехидните насмешки,
разбрал, че няма път назад...
 
 
Една любов си тръгна безвъзвратно...
 
 
 
Валентин Желязков
 
 
 
Аз съм тук...
 
 
Ще съм тук  и... навсякъде,
когато в беда се обърнеш назад,
ще съм там, винаги... някъде,
дори премръзнал или умиращ от глад.
Ще те следвам и чакам те,
твоя сянка ще съм,
да, все там... ще съм някъде,
ще бъда дори в твоя сън.
Твоят Ангел хранител ще стана,
ще бъда твоя егида,
сърцето ми в мокреща рана
превърна се... щом си отиде.
Превърна ме в дух - между живите,
да бродя и търся те в мрака,
измежду сенките - в сивото,
ще съм там... и ще чакам...
И когато веднъж ти потрябвам,
обърни се, кимни ми, към нищото,
ще бъда до тебе... повярвай,
във вятъра и в огнището.
Ще галя със въздух лицето ти,
ще се гуша с огън в снагата ти,
ще изгарям с любов във сърцето ти,
ще живея в теб - в сетивата ти...

 
 Обърни се,
аз съм тук и... навсякъде!
 
 Валентин Желязков

 

 
За тебе никога не стигна времето!...
 
 
Отбих от пътя - телефонът иззвъня,
спрях, заслушал се в гласът ти,
Боже - сякаш премалях,
а уж те преживях със... пъти!...
Гореше слънце - адска жега,
а скреж премина през снагата,
остАви ме - замина с него,
захвърли ме без милост на тъгата...
Бързам много - важна среща,
но аз стоя и разговарям с тебе,
задържаш мисълта ми вещо,
защото искам да съм ти потребен...
Текат минути - ще изгубя всичко,
дали ще стигна аз навреме?!...
На среща с... "белите якички",
майната им - дявол да ги вземе!...
Усетила че... бързам и... затвори!
Сякаш "тръгна си - не се обърна",
потеглих - сам си заговорих...
Дали отново ще те зърна?!...
 
 
За тебе никога не стигна времето!... 
 
Валентин Желязков

 

 

 

Смъртта е невидима за нас
 
 
Стига мисли - сложности - дилеми!
Защо живеем в страх и колебания?
Нима не може, дявол да го вземе,
да заплюем всичкото страдание.
Живей сега и в този ден,
докосвай със ръка цветята,
та те са... като теб и мен,
самотници сред другите в полята.
Но... дишат, ухаят и цъфтят,
за краткия живот не разсъждават,
раздават красота и аромат
и на своя миг се наслаждават.
Те носят почит и признание,
трептят със всички сетива,
те цвят прекланят с обаяние,
когато ги даряват на жена...
След туй ще паднат, ще повехнат,
какво от туй... смъртта, че е дошла,
та тя е миг, най-нежната утеха,
когато дните ти се отброят.
Не се страхувай!...  Тя, смъртта е пряма,
или никога не ще я видиш ти,
през теб ще мине - ще остане няма
и за сетива, и за очи...
Живей сега и в този ден,
докосвай със ръка цветята,
та те са... като теб и мен,
самотници сред другите в полята...
 
 Валентин Желязков

 

Завист
 
 
Да бъде лош - не всеки го умее, 
поне не го умее като мен, 
ще вляза в теб и като въглен ще изтлея, 
ще изпепеля до края твоя ден. 
Ще вляза в теб, ще те накарам да се влюбиш 
до там, че времето да спре, 
ще ме сънуваш, ще изгаряш до полуда, 
ще искаш в тебе всичко да умре. 
Душата ти ще стане черна, 
по-черна тя от сутрешно кафе, 
ще полудяваш, но... Ще бъдеш верна, 
но няма да си никога добре. 
И нежният ти поглед ще посърне, 
искрите в него ще умрат, 
душата ти на въглен ще превърна, 
ще молиш Бога и... за кой ли път
отново ще мълвиш ти мойто име, 
ще ме търсиш с нокти в пепелта...
 
 
О, мили Боже, накажи ме 
и аз в такава обич да горя!
 
 
 
 
 
Валентин Желязков
 
 
 
 
Духнах в мене свещИте...
 
 
Като стара снимка те скъсах,
изрязах те от сърцето си,
"турих ти пепел" - поръсих те,
и те изтрих от небето си...
Затворих вратите - кепЕнците,
не ща да напивам водата ти,
изритах на двора чак менците,
залостих зад тебе вратата си!...
И свих се там, някъде в ъгъла,
духнах във мене свещИте,
доброволно влязох във пъкъла,
задрасках със нокти и дните...
Боли!... Не мисля за себе си!
Сълзата... загася цигарата
и в лабиринт съм от ребуси,
загубих се нейде в омарата...
Исках така - да изчезна,
да се заровя в недрата си,
да потъна в безкрайната бездна,
там... в черното на душата си!...
Но... затварям очи и те виждам,
като Ангел сред облаци сини,
зная... сега ненавиждам те,
но те гледам с очите - незримо!...
И... като свещ пред олтара,
изтичам в мъка съдрана,
от сЪлзи извайвам кошмара,
и... набираш във мен...
Като рана...
 
 Валентин Желязков

 

 
Отворени очи...
 
 
Прогледнах, Приятелю - щом си отиде!
Прогледнах, Мамо - щом ни напусна!
Спрях да помня стари обиди,
погребах молитвите в моите устни...
Промени се светът ми - обърна се,
смениха цвета си много картини,
летях високо но... в себе си върнах се,
за да се вгледам в очите си сини...
Там видях се сляп... като кърт,
затварях очите ви - срещнах смъртта...
Да!... Срещнах я - вашата смърт,
която погледна ме... и влезе в нощта...
Не беше моята... Мен ме подмина,
но ме изгледа студено - кръвнишки,
знам ли?! Може би имам години
или е тънка и... моята нишка?...
И днес ви чувам как разговаряте,
и се изгубвам на мислите в кривите...
Живите... На мъртвите очите затваряте,
а... мъртвите
отварят очите на... живите!...
 
 
 
 
Валентин Желязков
 
 
 
Между кафе и... две цигари
 
 
Продадох те! Между кафе и... две цигари,
защото явно днеска беше уморена,
заяждаше се - погледите пареха
и лъхна някак между нас... студеното...
А тя... ме гледаше с възхита,
почерпих я... едно кафе!
Усмивката и беше Дяволита,
а кожата и... фино кадифе...
Кафе-цигара-мили думи,
потопих се тихо във... спокойното
и ето: "Смесихме" парфюмите...
А ти в съзнанието ми бе... "покойница"...
Разделяха ни с тебе грозни думи,
като шипове - бодлива тел,
зейнала бе пропаст помежду ни,
ти бе у нас... А аз в хотел...
Събудих се - тя бе до мен.
Запалих втората цигара...
Продадох те във този ден
с една... пиклива изневяра...
И всичко бе реално - не сънувах,
прибрах се - ухаеше на тебе къщата,
погледна МЕ с вина, а аз...  напсувах СЕ...
Но...
Вече нищо не бе същото...
 
 
Продадох те!
Между кафе и... две цигари...
 
Валентин Желязков

 

 
Чалга...
 
 
(Слушането на чалга те превръща в ш**ан идиот) 
 
Свят на високи технологии,
на фалш и безразличие,
на интриги, клюки и пародии,
на роли тъпи на... приличие.
На чалга, пошлост и простащина,
на пълни кръчми и пияници,
на бюрократи и бумащина,
на рекетьори и нещастници...
На излъскани колици стари,
огризките на старата Европа,
на отрепки мазни и гъзари,
"дъсчицата" им дето хлопа...
Момиченца едва невръстни,
със тежък грим на седем ката,
вилнеят в часовете "късни",
а... тате бачка за "заплатата"...
С пиърсинг на носа и пъпа,
разширени от... какво? - зениците!
И някъде из деколтето тропат,
напомпани с протези, циците...
О, времена, О, нрави...
Къде ни води чалгата свирепа,
какво ли може да направим,
щом всички се опиват от... вертепа?!...
Къде ли е онази... красота,
запътила се на... където,
тъне всичко в... пошлостта,
сред разврат и тежки питиета...
И как "страхотно" ни се струва
и идол са ни чалга "дивите",
простотията ни се любува,
тумора за... умно живите...
********************************
И хубавото е, че туй... Апостолът
не го видя и рано си "отиде",
вероятно нямаше да го обесят...
Щеше да се гръмне... приживе!!!
 
 Валентин Желязков

 

 
Когато, сякаш пътят ти свърши...
 
 
Когато стигнеш до там, че да седнеш
на пейката в "бялата стая"
и нищо не виждаш макар и да гледаш,
и да се взираш в безкрая,
и почувстваш се сам и обречен
във свят който не е бил твой,
който и днес е сякаш далечен,
и вие край теб и убива покоя...
Крещят сетивата и блъскат в стените,
напомнят за победи нелепи
болката реже - стяга гърдите
и затихва сред спомени слепи...
Спри! Съвземи се, не бързай да съдиш,
задръж гнева и...дъха си,
опитай все още - голям да бъдеш,
просто... изчакай реда си!...
Какво, че до днес е кървяла душата,
идват и хубави дни,
и ако той/тя спре на вратата
и дойде при теб... Забрави!...
Вземи ръката - стани и върви!
Опри се на  приятелско рамо,
посрещни с усмивка горчивите дни,
защото ти сам -
си... Нещо Голямо....
 
 
Стани и... Върви!...
 
Валентин Желязков

 

 
Ако някога от теб си отида...
 
 
Ако си отида така изведнъж
и света "безвъзвратно" напусна,
ще се върна като пролетен дъжд,
ще покапя по твоите устни...
След това, щом изгрее дъгата,
ще се върна от миг неповярван,
ще почукам със клюн по стъклата,
на душата ти... като гарван!...
Ще приемам лица най-различни,
ще пресичам света покрай тебе,
ще преливам в слова екзотични,
ще бъда - вечният жребий...
Щом се свиеш на топло във шатъра
и ако спомен кърви във сърцето ти,
аз ще вляза при теб като вятъра
и ще погаля с ефира - лицето ти...
Ако някога от теб си отида,
ако живота внезапно напусна,
запомни, че където да идеш,
аз ще спя, върху твоите устни...
Докосни ги с ръка - ще усетиш
как се галя в нежните прЪсти,
като лъч във душата ми светиш,
затова...
Не бих те напуснал!!!
 
Но...
ако някога от теб си отида...
 
Валентин Желязков

 

 
 
 
Смъртта е таз, която не умира!
 
Дошла при Буда плачеща жена,
изгубила дeтенцето си свое,
тя молила и скубела коса,
върни го, давам си живота - твой е...
Добре - и рекъл, тоз премъдър Буда,
Стани и в селото иди сега,
и донеси ми, но... без никаква заблуда,
шепичка синапени зърна.
Спри за миг плача креслив,
и донеси ми тези семена,
единствено от дом щастлив,
недосегнат нивга от смъртта...
И... тръгнала жената тъй да броди,
из къщите да търси семената,
замръквала във късни доби,
кървяла, но вървяла все нататък...
Тя търсила, всецяло - неуморно,
молела за шепичка една,
но въпросът винаги бил спорен!...
"За дом... непипнат от смъртта..."
И тъй, разбрала мъдрите му думи,
смъртта, макар да е себична,
пресича тя житейски друми
и никога не е тъй лична.
Така се върнала женицата при Буда,
а той поискал и да види семената,
тя, погледнала го със почуда,
сетне рухнала в краката му...
Аз веч не моля моя син да върнеш,
макар, че толкоз ми е зле,
дори да дойде и да го прегърна,
все някой ден отново ще умре...
Но нещо в този свят на смъртни
има ли - кажи ми - не разбирам?...
В живота ни така безпътен,
нещичко, което не умира...
 
 
Валентин Желязков 
 
Страхувам се да обичам отново
 
 
Подземия усойни - лабиринт,
лъх на влага и гуано,
осланям се на вечния инстинкт,
заслушан в разума си само.
И крача, стъпвайки полека,
прескачам камъни във тъмното
и следвам сам съдбата си нелека,
сякаш търся пътя към отвъдното.
И питам се къде съм? - Тук студено е,
сенки се прокрадват край стените...
Времето заспало!  Уморено е!...
Тук долу - спрели са стрелките...
Но аз вървя, и търся светлината,
от мен извират спомени - любови,
когато ми даряваха луната,
а друг път ме забиваха в окови.
Но... аз вървя с душа опустошена,
и пазя в нея зрЪнчице любов,
боли снага - сърце опожарено,
ридае болката от ужас нов...
В ушите глъхнат стъпки на гиганти,
над мене вече птици не кръжат,
но вярата, подпират сто атланта,
дано успеят да я удържат...
И ето, в мрака виждам две очи,
които ми даряват светлината,
а аз пристъпвам плахо - замълчи!...
Страхувам се, аз помня тъмнината...
 
 Валентин Желязков

 

Тя чака... теб!
 
 
Когато болката се плисне по бръснача
и покапе тя по сухите ръце,
и гарванът простене в здрача
с уплашено до смърт лице,
оглежда се в прехапаните устни
на майката с превити колена,
не искайки да я напусне
и бие яростно с крила,
дъждът размива глината по склона,
светкавица се гъне и... плющи,
отблясва в старата икона
и тихото в душата и крещи,
прогонва мрака мъничка свещица
в треперещите пръсти на жена,
самотна, дребничка старица
поддържа "огъня", една....
 
И... чака...
- Защо не идваш, дъще?
Ела, да те прегърна, мама,
че "време е"...
да си отида...
 
Валентин Желязков

 

 
 
Разкопчавам със зъбите блузката
 
 
Тук ли си? Не те виждам във тъмното!
Червило разлято, ухае на... вкусно,
езикът ми тръгва надолу - по "стръмното",
а с пръсти докосвам твоите  устни...
Разкопчавам със зЪби твоята блуза,
леко те драска брадата ми,
ти... божествена - Фея и Муза,
плъзваш ръка към бедрата ми...
Чувстваш ме вече... доста "наежен",
напрегнат и много нахъсан,
под мен трепериш в порива нежен,
дъхът ти е все по-накъсан...
Даааа! Продължавай - не спирай!
Крещиш със възбуда в ухото,
а аз отпивам от студената бира
и се намествам удобно в... креслото...
Притварям очи и сам във салона,
поглеждам към лампата, тъпо!
Така е!... Бачкам на секс-телефона...
Тааа... докъде бяхме стигнали, скъпа?!...
Валентин Желязков

 

 
Виновен...
 
 
Седеше Мама - пушеше цигара...
Сама! Отново, както всеки път,
сълза очите и изгаряше,
а аз бях винаги на път...
Живеех във илюзиите свои -
света голям да покорявам,
умираха мечти с порои,
а аз изправях се и продължавах...
Когато се завръщах в къщи,
тя все ме чакаше - замислена за мене...
А бях все нервен и намръщен...
Какъв глупак бях, Дявол да ме вземе!!!
Посрещаше ме винаги тъй мила,
намерила кураж да се усмихне,
да ме погали, да ми влее сила,
да накара страховете да утихнат...
След туй отново - пак сама
със мислите за мен оставаше,
говореше си с бледата луна,
докато душата и изгаряше...
И когато аз отново заминавах
да търся щастие по чуждите страни
и с младостта си аз не осъзнавах,
че то е тук... във нейните очи...
Така си тръгна и не ме дочака,
колкото да бързах да се върна
и грешките душата ми разплакват -
не успях дори да я прегърна...
Сега я виждам със бохча през рамо -
къташе я за последния си час,
тежка - неразвързана - голяма,
очакваща, да я развържа... аз!...
Животът и премина във очакване,
че някога ще стана по-щастлив,
оглеждах се в очите и разплакани,
щастлива, че съм здрав и жив... 

*****************************
Седеше Мама - пушеше цигара...
Сама! Отново, както всеки път,
а пламъчето във очите и догаряше...

Не го видях!!!
Защото бях на път!...
 
 Валентин Желязков

 

Спомен за теб...
 
 
 
И бягат мислите, като комети,
из звездните пространства на дъха ми,
над моретата в контури на планети,
в небета на умиращи сияния...
По мокрите алеи на дърветата
и кулите на вечното познание,
край градските дворци и минаретата,
сред облаци от жълти обаяния...
В кървящи изгреви и залези,
сред мъглите на самотни острови,
потънали в галактики от набези
и релефи лунни от безмостия...
Сред взривове и фойерверки от емоции,
обливащи в колори същността ми,
в вини, разчупени на порции,
погребани във съвестта на тишината...
 Валентин Желязков

 

Само за... мъже! (Уж)
 
 
Каква нежна нощ бе само,
лежахме с теб с преплетени ръце,
една любов в души на двама
се гушеше във моето сърце.
Страстите клокочеха като вулкан,
притиснах я, понечих да се любим,
изглежда, че останах неразбран,
усетих в думите и нотка груба...
- Остави ме, скъпи, нямам вдъхновение,
на мястото ти искам да се върнеш,
сега не съм във настроение,
желая само, ти да ме прегърнеш...
И сякаш вятър в стаята повява,
какво това пък, трябваше да значи,
и думи, от които всеки мъж се опасява,
които чува, но не разбира ги обаче...
- Ти не си на нивото 
на моите емоционални 
потребности
като жена. За живота аз имам други познания!
Имам други 
приоритети 
и ценности,
и не мога да задоволя 
твоите плътски, мъжки, желания...
Не можеш ли да ме обичаш по присъщност
и да заглушиш на хормоните рефлекса,
да ме обичаш заради човешката ми същност,
а не... заради сластта и секса?...
Направих се, че все едно я разбрах,
че кой ли ги разбира пък жените?!...
Обърнах се и със въпрос заспах,
какви ли ще са бъднините?!...
Събудих се, гледах я  -  бе като фея,
казах и, че имам изненада,
че този ден посвещавам на нея
и ще има много награди...
Погледна ме с поглед философски
и тръгнахме из големия град,
в огромния център търговски,
я посветих на... пазарен парад...
Хареса си много и разни парцала,
не се загледа за миг във ценичките,
- Ако не си решила кое - не си разбрала,
взимаме, скъпа... от всичките...
И нови обувки за всяко парцалче
пазаруваше щедро със марш,
за всяко отгоре - копринено шалче,
няма проблеми - днеска съм... ларж...
Отидохме до бижутерите,
взе обеци с по два диаманта...
- Ако желаете други да мерите? -
рече човекът зад щанда.
Така е, си мислех - нали съм съпруг,
а тя пазаруваше без да се мае,
мислеше сигурно, че вече съм луд,
даже гривни за тенис?! Та, тя не играе!...
В очите ми нямаше дори неприязън,
купът от вещи беше на... масата,
тя от възторг бе пред... оргазъм
и усмихнато каза: - Хайде към касата!...
Навярно си мислеше: "Леле, колко изкрънках".
Да пазаруваш, Боже... какво забавление!...
А аз едва се сдържах и измрънках:
- Неее, мила, не съм в настроение...
Побеля! Ченето увисна! Бе жалко,
но мисля, че това са подробности.
- Просто исках да ги подържиш за малко
Ти не си на нивото
на моите
финансови 
възможности!...
Тук няма нищо за хитруване, 
не намирай тука нередности,
не мога в това пазаруване,
да задоволя твоите женски потребности...
След всичко това после добавям,
а огънят в очите и взе да лудува.
- Защо не ме обичаш за това, което представлявам,
а не заради нещата, които ти купувам?...
Изцъкли убийствен поглед насреща,
с блясъка, с оня ужасен рефлекс,
знаех, че няма да има ни свещи,
ни тиха вечеря...

Да не говорим... за секс!!!
 
 
 
 
Валентин Желязков 
 
Мъжете никога не плачат!..
 
 
Усещам глас и тътен на прокоба,
в пороите на мъките ми крачи,
и съска във ухото ми със злоба...
„Мъжете никога не плачат!..."

Някой ме неучи да не плача -
не помня кой, но туй е грях!
Сега стоя притихнал в здрача
със поглед примирен и плах!

Тук в мене всичко се препъва...
Кръвта във жилите - крещи,
и сякаш в бeздните потъвам,
душата... разпната - пищи!

Умира всичко в мен... полека,
мъката се блъска във стените,
и няма изход... ни пътека,
залостил съм... с „инат" вратите...

А сълзите ме давят и напъват,
и съхнат в болката на здрача,
засяват се във мен, и пак... покълват,
но... някой ме научи да не плача...

Да можех само - щях да вия,
като вълк самотен към луната,
омръзна ми сълзите си да пия,
и да се давя... във тъгата...

Умирам в себе си... полека,
не ходя, не живея, а се влача...
Да е проклет! Завинаги! - човека...
който ме научи... да не плача...

******************************************

Не учете децата си с думите...
„МЪЖЕТЕ НИКОГА НЕ ПЛАЧАТ"
Плачът е... свобода!
 
 
 Валентин Желязков

 

 
Чакай ме
(Провокирано от Константин Семонов)

Чакай ме, и аз ще те споходя,
но... ще трябва да ме чакаш много,
до края на света ще бродя 
да изхвърля свой'то сбогом...
Чакай ме, когато спиш,
но чакай ме сама,
чакай ме и после виж,
за мене ти ще си една.
Чакай ме, дори когато
вятър духне в твоя дом,
ще дойда аз с душа богата,
в сърцето си ми дай подслон.
Чакай ме, дори снега
да засипе черните ни друми,
когато в радост и тъга...
не достигнат леки думи.
Чакай ме и във нощта,
недей загубва вера,
Тихичко духни свещта...
И забрави за... вчера!
 
 Валентин Желязков

 

 
 
Не мога без теб...
 
Сини светкавици режат очите ми,
зеници бледнеят в дива възбуда,
пръсти се сплитат плахо в косите ми
и вливат в сърцето ми тихи заблуди...
Изтръпва снагата - пареща - жарка,
любов се плиска из моите вени,
пепелникът на масата пълен с угарки,
говори защо ли те няма до мене...
Устните лепнат с дъх на горчиво,
чувствата тлеят, като сива луна,
лудост чете се в погледи диви
и режеща болка от сляпа вина...
До мене мястото още е топло,
сред стаята пълна с дим от тютюн,
нощите помнят страстните вопли
и фино ухаят на твоя парфюм...
Отчаяно всичко напомня за тебе,
макар че... секунди от както замина,
а аз прегърнал вечния жребий
и липсваш ми... сякаш, те няма години.
Порива ражда конвулсии - тръпки
и искам отново пак да те зърна,
съшивам с любов душевните кръпки
до мига в който пак ще се върнеш...
Сини светкавици режат очите ми
зеници бледнеят в дива възбуда
без теб... на пепел превръщат се дните ми
за мен си ЖЕНАТА  и.....
 
 
НЯМА  ДРУГО!!!
 
 
Валентин Желязков
 
Тръгнах си..
 
 
Тръгнах си, а сякаш си тръгнах от себе си!
Изгубих се  -  потънах във нищото!...
Плетяха в мен паяци ребуси,
разгаряха гневно "огнищата"...
Изгубих се  -  потънах в безброя,
сред хиляди взора  -  утробни,
самотата е истинска в... тоя,
който е сам, сред... подобни...
Угаснаха чувствата в тебе,
макар че ме гледаше... мило,
така отредил бе ни жребият,
да помним, че някога бИло е!...
Сега съм... някъде в празното,
кънтят във мене камбаните,
отсявам глупост от... важното
и чистя солта ТИ от раните...
Вървя и мисля за Нея,
към ъглите тъмни надничам,
а там виждам те - "Фейо",
и... мразя те, и... те обичам...
Валентин Желязков

 

 
  
 
На жена ми, с любов
 
 
Минават годините и сянката ляга
бавно, но сигурно на твойто лице,
а сякаш за мен си оставаш по-млада,
с по-нежно и топло, любящо сърце.
Заспива до тебе малката фея,
а аз ви гледам с очи на дете.
Живот си отдала на мен и на нея,
загърбила в себе си свойто небе.
И тихо, безропотно, все ни слугуваш, 
заливаш ни с обич от сутрин до здрач,
за свойто гнездо, болееш - радуваш...
На всичко, що плаши го - ти си палач!...
И в болка и радост, все се раздаваш,
не жалиш за нищо - отдала живот,
усмихваш се вечно и... подмладяваш,
а ние сме твоят, единствен имот...
Затуй аз до теб съм да бъда - обречен,
да пазя таз трудна, но сладка съдба...
И твоето щастие нека е вечно!...
А аз ще живея... да се случи това...
 
*************************************
В мене  живей до края на дните ми,
в плътта ми гори, като забита кама.
Дишай от въздуха, пий от сълзите ми
 
и никога няма, да бъдеш сама!...
Валентин Желязков

 

 
 
 
Разкаяние...
 
 
Из тръните на моите безумия
сенки хвърлят огнени кристали,
сред върхове на тъмни пълнолуния
пясъчно във мен цъфтят корали...
И в светостта на мислите си в бяло,
в хлад озъбена прегърнал съм душите,
сред стволове колонно в катедрали
почиват върху острието на стрелите.
От нереалните мостОве над морета
закътан дом строя между дъбравите,
нагазил в пълноводието на "Лета",
а мътна е... реката на забравата...
И мислите ми, като жерави през лято,
долитат там, където не ги чувам
и колкото е по-висока любовта ти,
аз толкова по-ниско те целувам...
 
Валентин Желязков

 

 
Не искам зведи!..
 
 
С китайски клечици хващаш звезди,
редиш ги в чиния от черен опал,
плаче луната както преди,
когато я грабиш без капчица жал.
Аз не искам поднос от звезди,
аз не искам сияния в синьо,
да оставям в душите им дневни бразди
и луната в небето да ме проклина...
Не копнея за оня блясък небесен,
макар и взет да е той от нощта,
искам само твоя огън телесен,
който гори във твойта душа...
Толкова просто е - искам сърцето ти,
като онова, което аз ти дарих
и тогава звездите... в небето ти,
ще бъдат за мен, най-прекрасния стих.
Остави тези клечки китайски,
те и без друго звездите не парят,
дай ми очите си - погледа райски,
сбери ги със моите - там, да догарят...
Ела до мен, легни на тревата,
за хладни звезди не излизай на лов,
те са красиви, но... не сгряват душата,
искам всецялата...
 
Твоя любов...
 
 Валентин Желязков

 

 
Не пъди любовта, щом застане на прага ти!
 
 
Отварям писмото - ти си ми писала?!
Там, на мегдана - близо до кметството.
Кален до зъби - миришещ на... кисело,
чета и си спомням сцени от... детството...
Бяхме тъй влюбени двама със тебе,
държах ръцете ти до... изпотяване...
Сега ми пишеш, че... мислиш за бебе
и че време дошло е веч... за узряване...
Питаш ме как съм? Какво ли правя?
Все още ореме земята с волОве,
от сутрин до здрач в потта си се давя,
сякаш живеем по време... Христово!...
Само дето магареце нямаме,
(взе го Исус - беше му нужно)
Мамка му... Болка е! Нека забравиме!...
 
 
А писмото ли?!
Не, не! Не съм го получил!...
Валентин Желязков

 

 

Дали съм я обичал?!...
 
 
Бедуин съм в пустиня гореща,
в гърлото пясък горчи,
а сърцето притиснато в клещи
се задъхва от вечни мечти.
В напуканите устни на "жадния",
молещ за капка вода 
и в хищният поглед на..."гладния",
все виждам... очи на жена...
Като роса по листата
на люляк разцъфнал през май,
Тя - е живота - душата,
Тя е... начало и край!...
Тя е капката свежа желана,
жаждата, която толИ,
Тя... трапеза изкусно постлана,
за гладния в тежките дни...
Но... удавих се в капки любов
с които ме даряваше рядко
бях дивеча на нейния лов
с привкУс на горчиво и сладко.
Преглъщах с сухо гърло и се радвах,
благодарен бях, че я целувах,
мигове на щастие открадвах,
не бях щастлив но... се преструвах...
Капчици любов, безбрежно малки,
а сякаш ме заливаха вълни,
вероятно съм изглеждал... жалък
душата ми когато прокърви?!
Все пак я имах - бе край мен,
оазис бе за мен пустинен
и сили черпех, ден след ден
от мисълта, че мога да я имам...
Все още ми жадуват сетивата,
да легнем с нея във нощта,
и да отпивам жадно от росата,
по... цветето със името...
 
Жена!...
 
 Валентин Желязков

 

 
Вече има ли значение?!...
 
 
 
 
 
Бяло цвете - шепа пръст,
студено е - приижда мрака,
пресен гроб до дървен кръст,
буци... по капака тракат...
Минават разни: чужди, свои,
отново пръст, отново цвете,
изпращат го във вечните покои,
така... отива си човека...
Оттук насетне - равносметка.
Защо живя? Кому бе нужно?
Живя свободен или в клетка?!...
Дали усмихнат... или тъжен?!...
Какво оставил?! Има ли значение?!...
Без него как е? Трябвал ли е някому?!...
Делата му минават във забвение,
или ще помнят, на живота знака му?...
Каквото и до днес... човека,
каквото да е взел и дал,
направена във въздуха пътека,
а който е видял - видял...
Колите тръгват - вече здрач е,
резето пада на портала стар...
Нощта!...
За него ще поплаче,
в компания...
на стария гробар....
 
 
А...
Вече има ли значение?!...
 
 
Валентин Желязков
 
 
Изпий ме!...
 
 
 
Кипяща кръв съм в чаша тънкостенна,
забравена на масата след пир,
като дух горещ във тяло тленно,
в студената ръка на луд "Вампир"...
Кипя горещ - безкрайно нежен,
бълбукам и искря, като шампанско,
дъхът ми... хладен и небрежен
... на старо вино - Италианско...
Излях се сам - по воля своя...
Изпий ме! Глътките не брой!
Докоснеш ли ме с устни - ще си моя!
А аз завинаги ще стана твой...
Ще плисна бурно в твойте вени,
ще лумна като огън в твойта плът,
Ще те превърна в част от мене,
докрай ще бъда - твоят път...
В чаша тънкостенна съм притихнал,
заложил съм се - като стръв
с надеждата... да те усмихна,
да заживея в твойта кръв...
 
Ела... и докосни ме с устни!...
 
 
 Валентин Желязков

 

 
Не вярвах...
 
 
Не вярвам в теб, но хората разправят
че родил си се във тази нощ,
Столетия те помнят, не забравят,
че си роден с вродена в тебе мощ.
Не вярвам в теб, но хората приказват,
че с думи в битки влизаш, не със шлем,
с миро във храмовете те помазват,
и слави се звездата над Витлеем.
Не вярвам в теб, но притчи се разказват,
че си плод на лъч свещенна светлина,
останал на земята, за да те наказват,
на хората... да върнеш любовта...
И ето, Коледа е! На вратата се почука,
усмихнах се, че кой ще е? - Христос?!!...
Не можех да повярвам, ... той бе тука,
без ореола си, но в дрипи... бос!...
Не поиска друго, само къшей хляб,
усмихна се, благодари сърдечно...
На Коледа, ще бъде по-богат...
Дано, да е усмихнат вечно... 
(И клошарят носи в сърцето си... Бог) ...
 
 
Валентин Желязков
 
 
Огън в камината..
И... ето настъпи раздяла,
прегърнахме се и взехме си сбогом,
в стаята празна и... бяла,
бе угаснал, нашия огън...
Ти си тръгна, излезе с багажа,
аз останах, загледан в стената,
щях много неща да ти кажа,
но заедно бяхме за... кратко.
А как горяха очите  -  обичаха!
Как трепереха наш'те тела,
как звездите отгоре надничаха
и се любеха с нас във нощта...
Огън тихо гореше в камината,
по чаршафа грехове се разтичаха,
навън... вилнееше зимата,
а телата без свян се обичаха...
В приказка наша живеехме,
до насита й се любувахме,
да затворим очите - не смеехме,
и въпреки всичко - сънувахме...
Любовта ни беше прекрасна
или поне така я усещахме,
сега, си замина  -  угасна!
За Нея, не се й досещаме...
Днес от отдавна съм женен,
ти в парка пък - буташ количка...
Дъщеря ми тича пред мене,
а твоето, казва ми... чичко.
И като ехо в мене затихва...
Тръгваме в различни посоки,
дъщеря ми ме гледа  -  усмихва се,
а жена ми ни маха от блока...
 
А огънят тихо,
гореше в камината...
 

 Валентин Желязков
 

 

Ръце от пепел... 

В пепеливите ръце на Баба ми,

виждам изграденото в годините,

очите замъглени до припадане

с нотки на лилавото и... синьото.

Кокълчета, като остри камъни,

белеят под напуканата кожа,

които месят хлаб за... двама ни

и раздават... колкото се може...

Лицето и не виждам, само дланите,

с житейски пътища белязани,

а там завехнали са раните,

застинали в душата и порязана...

А лястовицата задрямала на жицата

и тя летяла - спряла за отмора,

с обич вглежда се в старицата,

която се поклащаше по двора...

И ето, нощ се спуска над имота й,

а тя, съсухрена, но... още цяла,

пореден ден изтича от живота й,

на девойката...

от снимка избеляла...

 Валентин Желязков
  Рокля на цветя

 

Градът бе лъскав, истинско сияние,
витрина на луксозен магазин...
Пред нея мъж, загледан с обаяние,
в рокличка със вид неотразим...

Прекрасна - ярка, с хиляди цветя,
рокличка - достойна за царица,
ще пожелае да се покаже на света
със нея всяка хубавица...

Гледаше човекът, а стъклото
зад него отразяваше света,
потока, хората - живота...
зад гърба му дишаше градът...

Едно момиче слезе от трамвая,
държеше Мама под ръка,
таз рокличка на нея - зная,
ще блесне като истинска звезда...

Загледан тъй, усмихна се мъжът,
витрината оглеждаше детето,
отнякъде двигател изръмжа,
изсвири с гуми, след което...
Майката понечи да затича,
след туй колата връхлетя 
и... помете малкото момиче...

 

Светът утихна... 

Скъпата витрина потрепери,
майката останала без глас
потъна в Адските му двери,
които са... невидими за нас...

Животът спря! Слънцето се скри!
До детето коленичил бе човекът,
свали сакото си и го покри,
но... не стана му по-леко...

Застинал миг във детските очи,
на радост, на живот без корист,
караше светът да замълчи,
с вина... отчаяна до болест.

И... миг - градът се съживи,
линейката изгуби се зад блока,
дъждът отмива кървави следи,
изтичащи в канала  със потока.

Мъжът погледна скъпата витрина,
и онази дивна рокля на цветя,
момичето... край нея си "замина",
и... в "суматохата" не я видя!...

Дъждът....
Последната надежда...
Греховете да измие на света,
неразбрала нищо - продавачката подреждаше...
Една красива рокля, на... цветя...

 

 Валентин Желязков
 

 

 

 

 
Мечта
на Хриси Савова
 
 
 
 
 
 
 
 
За крилата на бриза копнея,           Kато пролетна птичка да литна
в светлината на звездно небе,        над далечни, далечни земи...
за да мога до теб да се сгрея          За да мога при тебе да дойда,
в топлината на твоите ръце.            както птичката в своето гнездо.
 
 
 
 
 
 
Обичам те
на Хриси Савова
 
   
Обичам те безумно нежно,
когато буди се денят небрежно.
И губя се аз безнадеждно
в две очи безбрежни.
Паднала в прегръдка нежна,
душата скитница беззвездна,
тихо в храма беседва -
на безкрайната самотна бездна.

 



Добави коментар

Моля попълнете формата

Име
Имейл
Файл
Въведете кода
Описание
     




Нагоре

 
 
Powered by VIB solutions - Web design, web development, SEO and marketing...